Погледнах в твоите очи
и там видях любов, смущение...
Дали любов към мен гори?
Или е моето отражение -
на моите очи във твоите...
 1996г.



        ***
Знам! Когато угаснат фенерите,
дето нощем висят над земята,
щом зората разпръсне дантели
и до мен допълзи светлината,
Да! ще дойдеш и пак ще си с мен -
не мечта, а реална и жива
ще сияеш неземно красива,
изгорила нощта като ден.
 юни 2001г.



        ***
Не ме изоставяй,
                    мое притихнало минало!
Треперят ръцете ми,
                                 когато изхвърлям старите вещи.
Не искам след време всичко да бъде изстинало...
Дано да остане все нещо!
                                Все нещо!

Защо всеки път е път с кръстопът,
откъсващ парченце от мене
                                на всяка пресечка?
Защо времето не е лъч,
                                 а е отсечка?
Казват - така е устроен светът.

Изхвърлях безмилостно старите вещи.
Без милост? Не!
Пак нещо в мене зовеше.
Не стана...
Сякаш остана все нещо,
което недоизхвърлено беше.
 23 юли 2001г. Благоевград

Банално

    на старите приятели, с които може би
    никога вече няма да се срещнем

Ще липсвате, когато всичко свърши,
но носени от вихъра на времето
годините сълзите ни ще бършат.
Ще разберем, че всичко тук е временно,
в косите бели нишки ще затлеят,
душите ни ще зреят и стареят
и ние вече няма да сме същите.

Ще липсвате, но дните ще отнемат
парченце по парченце наште спомени
от свършилото. А в мъглата гъста
съвсем ли всички те ще са заровени?
Дали след време нещо ще остане
да топли, и да грее, и да пари...
Ще го запазим ли или - едва ли.
26 юли 2001г.


            ***
Сякаш с обич полъхът летен гали дърветата
и със нежност вълната докосва брега.
А до тебе понякога идва каретата,
с която ме носи далече съня.

Как мечтая да вляза във твоите сънища -
остави този малък прозорец открехнат!
За да бъда със теб макар и за мъничко,
две карети в съня ни за миг да се срещнат.      


            ***
Ревнувам те, щом вятърът минава
защото те докосва, както аз не мога -
тъй нежно и грижливо...
Ревнувам те от времето най-много -
то мен жигосва,
а на тебе ти отива.

Когато вятърът живее в косите ти,
безкрайно те ревнувам.
Защо му позволяваш?
Ревнувам те дори и от мечтите ти.
Ревнувам те, когато ми прощаваш,
че те ревнувам.



Знам, противният син похлупак на нощта
е запушил надеждата,
и изглежда,
че сълзите разтварят съня.
А часовникът, който поглеждаме,
сякаш е тръгнал назад.
Ако в някое никакво някога
сме се срещали, то е преди.
Там ръцете били са ни вплетени,
но разплитали дълги мечти.
Те били ли са толкоз безсмислени,
като всичко, което е временно?
Дали всички мечти са измислени
и опровергани от времето...

 

  ***
Като лъч, като блясък като плам, като слънце -
Като звук, като тон, като песен на птица,
кратко колкото зрънце.

Както сън.
Като спомен или като истина
те усещах до мен. А то беше наистина.

Като утринен полъх... както вечер звездите
ме изпълни с надежда, после всичко утихна
Боже, искам да вярвам!



    ***
След последния залез чаках последното утро,
на последната спирка
без билет за последен трамвай
към последния устрем на бленувано щастие.
А трамваят изобщо не мина оттам.

Вместо последен билет стисках последните спомени,
в джоба ми дрънкаха студени последни мечти
със изтичаща давност.

Защо ли точно тогава разсеяно мина последният вятър,
носещ дъха на последната зима.

Остана само да чакам последния миг от нощта,
След който да се събудя,
този път за последно
И да си кажа, че всъщност, нищо не е било.
Не е имало щастие. Бил е последният сън.